Времето бяга, но то бърза равномерно, спокойно. При него винаги има време, достатъчно време. И ние имаме време, ако се движим в съгласие с времето. 

Защо бързаме? Защото предполагаме, че времето ни е ограничено. По същата причина ние забързваме другите. 

Какво се случва тогава? Времето бяга от нас и от тях. 

Успехът идва с времето и си отива с времето. С кое време? 

С времето, което има време. Всичко, което се развива вътре в нас, се нуждае от време. Няма нищо по-успешно от това, което се развива и му е предоставена възможност да го прави. Неговият успех е предначертан и непременно ще дойде в своето време.

Понякога се намесват външни сили и рушат успеха на това нещо, подобно разрушителна буря. Това означава, че времето му е изтекло, понякога за добро. Това означава, че има нещо друго, на което е дошло времето. 

Нашият успех е подчинен на закона на времето. Като времето, той се движи напред. Като успех, той е траен. Както времето с течение на времето расте, така с времето расте и успехът. Няма време, което да гледа назад. Ние можем да се вглеждаме назад в миналото, но не и времето. То винаги идва обновено, с нещо ново. 

Какво правим, когато времето „изтича“? Въпросът е, какво в случая „изтича“? Какво точно? Или си мислим, че времето работи срещу нас и че нещо може да ни напусне, да се лишим от нещо, ако не задържим времето? Но времето, което „изтича“, рядко се оказва правилното време. 

Времето се забавя особено, когато бързаме. Пълноценното време не бърза. В него няма нищо спешно. То е премерено и внимателно. 

Понякога говорим, че времето е пари. Какъв вид пари? Говорим и действаме съобразно принципа: „Колкото по-малко е времето, толкова повече финансовите приходи. По такъв начин заедно с финасовите приходи ние получваме и повече време.“ 

Не искаме да пропуснем да икономисаме време. Въпросът е дали при това използваме пълноценно времето си? Усещаме ли времето като по-дълго или по-късо? Или усещаме това „повече време“ като толкова запълнено, че започваме да мечтаем за свободно време?

Във времето на нашите спомени бързането спира, защото тук сме в творческото време. Тук сме у дома си, независимо от това, как и колко ни забързват другите или как ние забързваме тях.

В спомените времето за известно време спира. И все пак има движение. Това е друго движение, което ни пренася в открито, спокойно време, в нещо, което съдържа в себе си цялото време на света. 

Времето на крайните срокове пробягва покрай нас. Както идва, така си и отива, от него нищо не остава. 

И все така промяната и постоянството са неразделими, както са неразделими бързането и спокойствието. Ние се бавим в спомени, даже ако сме склони и да бързаме.

Бави ли се и нашият успех? Нашият успех приключва, когато почиваме на лаврите. Той иска движение напред в съгласие с времето, напред в служенето, напред в растежа, напред в съгласие с това, което е вечно, напред в увереността, заедно с това, което е вечно ново, което е по-голямо от времето. 

Берт Хелингер