Ако връзката си отишла, но раздялата не се получава, хората започват да търсят виновния. Да се търси в такава ситуация вина означава да не поемаш отговорност за собствената си съдба.
Ако, например, се разпада брак, в който има деца, това е катастрофа и за жената, и за мъжа.
Това причинява дълбока болка, защото и двамата са влезли във връзката със съвършено други надежди. И изведнъж всичко свършва.
В повечето случаи взаимоотношенията приключват не по нечия вина, защото всеки по своему е оплетен в собствената си семейна система, или има друг път, или животът му е подготвил нова съдба.
Ако аз намирам някаква вина, в мен възниква представата или илюзията, че мога нещо да направя, че аз или другият е трябвало да се държим по друг начин и всичко щеше да бъде спасено.
В този случай не осъзнаваме мащаба и дълбочината на ситуацията и насочваме всички сили в търсене на вина и взаимни упреци.
Доброто решение се състои в това всеки от двамата да понесе своята тъга, болка и печал по това, което е свършило. Тази печал не продължава много, но е дълбока и причинява силна болка.
Така в някой момент двамата ще се окажат отделени един от друг [раздяла не само на физическо, но и на психично ниво] и ще могат да разговарят разумно и със взаимно уважение да решават всичко, което още е нужно да бъде решено.
Ако при раздялата има злоба, това означава, че болката се заменя със злоба.
В ситуациите, когато двамата не могат да се разделят, често не достига приемане. Тогава единият е длъжен да каже на другия:
„Приемам всичко, което си ми дал. То е много и аз ще го ценя и взема със себе си. Всичко, което съм дал на теб, съм го давал с радост и ти можеш да го запазиш. Приемам своята част от отговорността за това, което не се получи между нас и оставям на теб твоята част. Сега те оставям на спокойствие“.
Тогава те могат да се разделят.
В тазкива ситуации разказвам следната проста история:
Краят
Двама с раници на гърба се отправили на път. Пътеката минавала по цветущи градини и поляни, те ходели и се радвали. После навлезли в гората. Тогава започнали да унищожават припасите си.
Накрая припасите на един от двамата свършили и той седнал.
Другият продължил още малко напред и нагоре. Местността станала все повече камениста. Изведнъж и вторият свършил припасите. Седнал и той, огледал се назад – към долината и цветущите й градини – и започнал да плаче.
Автор: Гюнтард Вебер
И аз благодаря 🙂
Благодаря, Божидар.
Историята за края … толкова семпла, красива и докосваща … като живота. Благодаря.
Този който погледне назад към долината и пРогледне … благословен ще е.
Благодаря.