Дали човек да има или да бъде?
Предполагам веднага можете да си отговорите на този въпрос. Не е тайна, че тази дискусия циркулира по медиите от десетилетия. Опитва се да ни остави с впечатлението, че едното е по-добро от другото.
Ами не е така! Никак не е. По-вярното от практична гледна точка е, че каквато и потребност (нужда) да срещнем в живота си, тя до някъде е и наша собствена потребност.
„Нищо човешко не ни е чуждо“ и откакто Теренций е изказал това, разни хора, групички и организации се опитват да ограничават човешките ни права и твърдят, че тази потребност не била добра, а онзи потребност си била направо грях. Можете да споделите вашите мнения и опит относно всичко това най-долу на страницата. Ще е ценно за всички.
Нищо човешко не ми е чуждо
Ето да кажем, че аз съм. Аз съм готвач. Но само това не е достатъчно. Защото сега ще дойдете при мен и ще ме питате: „Е, като си готвач, къде са ти супата, салата и крем карамела?!“.
И аз, ако наистина съм уважаващ себе си готвач, ще имам кухня, или поне някое местенце на ъгъла на поляната, където да сложа два камъка и да запаля огън.
А след като съм готвач и имам огън, то ще правя. Ще готвя. И след като съм сготвил някакви манджи, ще идват хората и ще им сипвам и те ще вдишват ароматите, ще вкусват гозбите ми и по лицата им ще разбирам как съм се справил.
По израженията, чувството на удоволствие и неудоволствие. Някой директно ще дойде и ще ми обърне чинията върху главата, или пък ще я донесе празна и ще иска допълнително.
Тук аз получавам обратна връзка за това, което съм и което съм направил. А за да съм способен да получавам обратна връзка, аз ще възприемам света и хората. Осъзнавам взаимодействията си с околния свят и хора.
Когато възприемам хората, мога да бъда по-гъвкав в действията си спрямо тях. Мога да сложа повече пипер в боба, да питам дали човекът не яде месо и да съм способен да му сготвя нещо без месо, специално за него. И така общувам, взаимодействам с околните.
Това са начините, моделите да задоволяваме потребностите си
Да имам, да бъда, да правя, да възприемам, да взаимодействам са моделите, чрез които задоволяваме потребностите си. Това са базовите модели на фунциониране на човека.
Например, потребността оцеляване. Аз мога да имам неща и условия, които ми помагат да оцелявам. Имам къща, дрехи, които ме пазят от студа, имам сигурността на защитата от страна на обществото (полиция, съд и т.н.). И разбира се, аз трябва по някакъв начин да имам тези неща, защото те ми помагат да оцелявам.
От друга страна аз мога да бъда оцеляващ. Когато съм останал без дрехи, къща и социална сигурност, да прилагам начини на поведение и модели, които ми позволяват да оцелея. Ще се обличам в кожи, ще си построя къща от клони, ще се крия от недоброжелателните хора и т.н. Но също да бъда физически и умствено здрав, за да мога да направя всичките тези неща.
И в двата случая аз ще възприемам и регистрирам опасностите за моето оцеляване, моментното си състояние, възможностите да направя нещо, за да си осигуря оцеляване. Ще взаимодействам с другите хора, природата и околните обстоятелства, за да си създам по-добри условия и перспективи за оцеляване. Ще правя неща свъзани с оцеляването ми: ще изкарвам прехраната си, ще ям, ще почивам, ще се лекувам и т.н.
Най-базовата човешка потребност. Няма примитивни потребности
Галилео Галилей е извикал „и все пак тя се върти“, но си спомняте, че преди това привидно се е отказал от научните се постижения, от вярванията си. В името на оцеляването.
Това, че оцеляването е най-базовата човешка потребност, не означава, че тя е примитивна или остаряла. Имаме нужда да оцелеем физически, но съществува и оцеляването в семейството, професионалното оцеляване, оцеляването на личността, духовното оцеляване.
Принципът и моделите на оцеляване в тези случаи са много подобни. Например, за всеки от тях може да ни ръководи една и съща интуиция.
Всяка човешка потребност се проявява по някакъв начин на различните нива на фунциониране и осъзнаване на човека. Физическото оцеляване е най-познатото, но има и оцеляване в политиката, в модата, на приятелския кръг, на идеите ни, на духовността, която сме създали и т.н.
Така Галилео е оцелял физически, но е осигурил и запазването на идеите си, които са стигнали до наши дни.
Като деца сме оценили какво е за нас сигурност и защита. Постоянно оценяваме това и за нашите деца. Ако не сме получили сигурност в детството, никога не се чувстваме напълно сигурни в живота си, в отношенията, в работата. Разликата между сигурност и оцеляване е, че сигурността е също и чувство за сигурност.
От деца знаем какво е да принадлежим към семейството, да имаме подкрепата му, да разчитаме на сигурност и оцеляване благодарение на него. Колкото повече растем, толкова по-лесно ни е да намерим принадлежност и към други групи: приятелския кръг, работния колектив, футболната агитка, общността на църквата и т.н.
По някое време вече можем да се проявяваме и самостоятелно
Можем просто да сме част от дадена общност, да принадлежим. Но ще се чувстваме много по-добре, ако участваме наистина в нея. Може да се редим всяка вечер на масата и да ядем храната приготвена от другите, но ще се чувствам доста по-добре, ако участваме активно в груповия живот като поне съберем дърва за огъня. Научаваме това още в детството.
Но участието означава не просто да участваме със своя труд и принос в живота на групата. Имаме участие в обмена между хората. Обменят се внимание, грижи, пари, материални блага и т.н. Участието в този обмен трябва да е равнопоставено, тоест да има баланс на даването и получаването.
Така ще за се запази удовлетворението от принадлежността и човек ще има ресурсите да задоволява другите свои потребности. Ако получаваме по-малко, отколкото даваме, постепенно ще изтощаваме ресурсите си и няма да можем да живеем пълноценно. Ако даваме много по-малко, отколкото получаваме, ще загубим чувството на принадлежност и сами ще си тръгнем от групата.
Когато участваме активно, все ще се случи да правим нещата по малко по-различен начин, да ги правим така, както умеем в момента. Тогава имаме нужда от разбирането от страна на другите за това, което сме направили. Събрали сме мокри съчки за огъня, защото просто не сме знаели, че трябва да бъдат сухи.
Имаме нужда от разбиране за нашите действия, но и за нашите състояния и чувства. Другите от групата да могат коректно да възприемат нашите действия, състояния и чувства. Да видят, че и те биха могли да правят същото (или са правили същото в подоби ситуации), да припознаят чувствата, които може и те да са изпитвали.
Така чрез разбираненето на хората от групата ние си запазваме принадлежността към нея, което подпомага оцеляването ни (защото има с кого да взаимодействаме за по-добро оцеляване). Виждаме как са обвързани потребностите ни една с друга. Всяка следваща по някакъв начин подпомага по-базовите.
Да направим нещо повече самостоятелно
Някой път можем да събираме съчки. Вече са ни обяснили, че съчките трябва да бъдат сухи, да горят и да дават много топлина. И тогава попадаме на малко поле от суха тръстика. Решаваме, че това също са съчки.
Носим ги в къщи и ето: тръстиките се оказват много добри съчки. Проявяваме творчество. Да не ви разправям за онзи, който творчески открил, че сухите кравешки изпражнения горят прекрасно.
Творчеството обикновено се ражда самостоятелно. Тогава няма „знаещ“ наблизо, който да ни каже, че нещата не се правят по този начин.
Творчеството се проявява не само в задачите, които имаме. Има го най-вече в свободното ни време. Без свободно време не би имало изкуство, нито научни постижения. Свободното време е това, в което човек не е длъжен нищо да прави и може да се остави на истинската си природа, на импулсите за промяна и творене.
Всяко творчество е промяна. Замяна на нещо старо с нещо ново. Понякога можем да не получим разбирането на всичките членове на групата (или обществото) за това, което сме създали. Винаги има някаква съпротива преди новото да бъде прието.
Всяко ново по някакъв начин застрашава оцеляването на групата като цяло (ще видим защо след малко). За да просъществува новото, индивидът, който го носи, трябва да бъде достатъчно самостоятелен (дори самодостатъчен), за да може да отстоява творението си.
Когато мине време и групата се убеди, че новото не заплашва базовите му потребности като оцеляване, защита и принадлежност, то тя приема това ново.
Да се наслаждаваме на това, което сме
Колкото повече свободно време имаме, толкова повече неща можем да правим за себе си, да проявяваме творчество.
Така ставаме различни от другите, защото правим различни неща по различен начин. Изграждаме своята идентичност и развиваме умения да я отстояваме срещу опитите да бъдем хомогенизирани – опитите да ни направят еднакви с всички други.
Опитите на групата (обществото) да ни прави еднакви със всички други не са случайни. По такъв начин се гарантира оцеляването на групата като цяло, по-лесно е да бъдат въвеждани и спазвани моделите за оцеляване, сигурност и принадлежност на цялата група.
Но индивидът има вече още нещо, за чието оцеляване да се грижи – своята идентичност. Има нужда да приема и цени своята идентичност – самоуважение. Но също има нужда да бъде разбиран и приет със своята идентичност – да получава така уважението на другите.
Виждате, че не всеки може да си позволи (включително да разреши сам на себе си) да има свободно време и да прави нещо различно от дедите, родителите и приятелите си. Групата (обществото) веднага ще реагира с желание да го изключи в някаква степен.
Различното (новото) по някакъв начин заплашва потребността от принадлежност. Това, което ти позволява наистина да бъдеш различен, въпреки протестите на околните, е свободата. Но парадоксът е, че никоя свобода не може да бъде реализирана самостоятелно.
Свободният човек има нужда да общува с други свободни хора, за да може да отстоява своята свобода. Може да го прави с подобни приятели, да иде в ашрам или просто да общува в социалните мрежи. Тоест свободният човек продължава да има потребността да принадлежи, но вече по нов и различен начин.
А когато си различен, не просто, за да си различен, а даваш свободен израз на природата в себе си, тогава показваш на света какво е да си човек по един уникален начин. Гарибалди е показл какво е да си човек по един уникален начин, Достоевски го е показал по друг начин.
Когато стигнем до следващото ниво на потребности, веднага правим преоценка на постигнатото
В даден момент всичко писва. Не можем да ядем пасти цял живот. Но ето, имаме брачен партньор. Всичко ни изглежда прекрасно. Постигнали сме някакви свои потребности.
След това стигаме до задоволяване на потребността от свобода. И ето, изведнъж осъзнаваме, че нашият брачен партньор по някакъв начин възпрепятства потребностите ни от свобода. Какво правим? Преоценка. Не е непременно нужно да се разделим с него.
Всичко това е наше
Всички тези умения и потребности по някакъв начин ги има в нас. Няма как да избягаме от тях. Няма как да си кажем „аз не съм“ или „няма да имам“. Можем осъзнато да ги видим в себе си и да преценим кои от тях се нуждаят от още пространство за изява.
Още една гледна точка към щастието
Не случайно човешките потребности са важни. Те ни насочват към нещата, чието постигане може да ни донесе удовлетворение и удоволствие като човешки същества. Въпросът е сериозен, тъй като много хора не осъзнават нуждите си, не виждат истинските си нужди, потискат ги, срамуват се от тях, смятат ги за неуместни и т.н.
Потребностите, различните потребности, които всеки човек има, не са просто потребности. Те ни насочват по нашия уникален път за себереализация, за реализация на жизнената ни мисия.
Човешкото същество е това, което е. Подобно на Бога, който е казал „Е хе ие“ – „Аз съм това, което съм“.
Щастието е в хармоничното задоволяване на належащите ни в момента истински потребности.
Автор: Божидар Цендов
Ако искате да получавате още такива статии на мейла, абонирайте се тук.
Благодаря за популяризирането на статията чрез бутончетата по-долу.